TEXTS

ВЕЛИКИЯТ ИНКВИЗИТОР

от Георги Тенев

Кой си ти? Познавам ли те още?
Не можеш да се скриеш –
ще разбера, ще вкуся от месата ти.
Дошъл си да изкупиш пак света,
готов си да пожертваш сам живота си –
а сигурен ли си, че го живееш?
Не се плаши, не се плаши! Жив си още –
щом ме виждаш – значи имаш очи.
Нека кажем последна молитва – ти и аз
всичко вече минава през теб,
значи всичко минава през нас!
Нека бъде молитва наум,
нека бъде молитва на глас!
Прокълни ме!
Или можеш без думи да преминеш през мен?
Погледни ме!
Ти и аз.
Какво е между теб и мен?
Целият свят е просто живот,
един живот, и животът е ден.
Защо се колебаеш –
човек ли си или си бог,
дали се отразява смъртността ти
във ириса на земния ти ужас?
Склони глава пред мен –
не съм те викал аз,
а аз на теб съм нужен!
Ако възкръснеш, ще възкръсна също –
ако умреш, и няма Бог – и мен ме няма!
Дали си истина
или самият си измама – това ли питаш?
Извикай със мен: да живее смъртта!
Нека пребъдват във мъки всички детски телца –
ти ги даде в ръцете ми.
Създал си вселена без край –
пропуснал си, сам виждаш грешката – няма рай!
Защо ме караш да живея?
Притискаш ме с великите си истини –
аз може би желая да умра! Защо ме викаш?
Загубил си се,
и в земната градина те е страх –
ти смачкваш всичко във дланта си,
ти правиш от живота прах,
ти правиш от телата кал,
ти хвърляш любовта във грях!
Мълчи! – със всяка дума пак създаваш –
не ти ли стига мъката в света?
И мен дори ако целунеш – ще умра!
Но мен ако решиш да ме целунеш...
Но мен ако решиш да ме целунеш...
Сега ти връщам пак в ръцете
каквото си оставил:
невръстните захвърли във света –
дано да се удавят...
А аз ги напоих и ги нахраних,
от глад ухапаха гръдта ми,
изпиха млякото, примесено със кръв.
Те бяха слепи, когато ги създаде,
когато оживяха – мен видяха.
Творецът беше ти, но твоите деца от теб осинових,
над твоите деца със по-голяма милост се смилих,
не ги убих, не ги убих – ти искаше, но аз не ги убих!
Ти искаш да забравиш за играта си,
за лошата шега със сътворението –
но вече се развъдиха делата ти,
пълзят и викат, гладни са децата ти –
нетленният създаде само тление!
Каквото им поискам – ще дадат,
защото плащам златото на хляба!
Ако поискам кръв, ми дават кръв,
ще ми дадат и собствената своя плът!
Смърт при смърт, прах при прах, ад при ад –
това са само думи! Адът е глад –
ти сам видя – какви окървавени зъби
в разкъсаната паст на майките –
самите те децата си ядат,
а аз желая тъкмо тази плът!
Поставен на ръба на нищото,
човекът губи беглия ти образ
и взима образ истински от мен!
Кой на кого е роб? Кой на кого е в плен –
аз на теб? Или ти на мен?
Умри! – Не можеш! Знам, искаше
поне за миг да забравиш –
но светът пита, вика, пищи изгорен:
защо ме допусна, защо го направи!
Слънцето грее, ти – казват – самият си слънцето,
огнена топка мъртви души –
слама с червеи, топка кал, полепена с пера
от окастрени, страшно изтръгнати детски крила,
на децата, които светът ти изпрати –
твоите ангели!
В платната на такова безсмъртие
няма вятър!
Има само последна и вечна
целувка със ужаса!
Но решиш ли да целунеш...
Решиш ли да целунеш мен...
Кажи ми – кой във кого се е влюбил
и кой на кого е във плен?
Аз на теб? Ти на мен?
Денят приключи и светът приключи –
остава вечността от отчаяние,
остава всичко непоправено
и вече е непоправимо,
дори не е и смъртно,
дори не е ранимо,
а просто е безкрайно,
божествено неповторимо.
Ти мина някак край нещата,
с живота се размина,
размина се и с любовта,
ти мина мимо, подхлъзна се,
избяга и разпръсна
дори и тежестта на греховете,
от нищото направи светлина –
но тя сега къде те води?
И тази среща между нас е пак в пустинята –
оттук започва, тук завършва всичко!
Престани да засаждаш
цветя във градината,
не прави от камъка хлябове,
не превръщай водата във вино,
не повиквай децата – те ще дойдат при теб,
ще те гледат, ще чакат – и какво ще дадеш?
Ще дадеш на света свободата?
Свободата, разбираш, се изражда в метеж –
станал бог, принуждаваш сам света да те хули,
в свойта мъка през сълзи ти изпраща проклятия.
Ти поиш този кълн с животворна вода,
ти му даде очи, ти му даде уста,
той проклина греха и греха не желае,
но грехът неотменно го преследва и чака,
той се плези и лае – о, как би те ухапал!,
как сам би се прегризал, как мечтае за смърт –
той е слаб – не разбра ли! – той не е никак твърд.
И най-страшното:
О, той разбира!...
Светът с продрания си глас
вие по образа на твоята луна,
защото само в нея вече идва слънцето!
Това ли е животът,
това ли изкласи от зрънцето,
което трябва да умре, за да живее?
Което щом загине, ще прорасне?
Признай си сам –
това не бяха притчи,
бяха басни...
Самият теб те няма...
Това е просто цирк,
не е свещена драма –
ще позволиш ли да се смея?
Защото аз – по силата на този фарс,
сега владея свещените приземни електричества,
с които е обвързана земята.
Посочена е жертвата? – Добре.
Сега ще почне да се мята,
тъй както ти се мяташ в колебание:
създал ли си или пък само си убил?
Да проверим живота и плътта чрез изпитание,
да видим има ли във тялото душа,
и нека да се насладим
в спектакъла на нейното сияние –
да видим ореола,
да видим божата искра,
да видим жилото,
с което бог е впръснал любовта,
да видим как излиза
от топката човешка кал!
Пепел при пепел и пръст при пръст...
Сложи на очите си кръст,
сложи на сърцето си кръст,
сложи на устата си кръст
и кажи, отсъди, прочети!
Чети присъдата
над своя собствен свят!
Това нима не ти прилича на божия ръка?
И нека да сменим тогава
посоките в света и във компаса,
да сложим ред в обърканите полюси!
Чети, чети присъда!
Това е твое право,
това е твоят свят –
аз съм само оръдие! –
Ти решаваш – рай или ад!
Аз чакам с пръсти върху лоста,
от който се командва времето.
Колебаеш се? Тежко е бремето
да решиш?
Да убиеш може би значи да изтриеш и себе си?
А не искаш ли тъкмо това?
Какво са според теб самоубийците –
отхвърлили и Бог, и чудесата?
Подай ми знак! Подай ми онзи знак –
с целувката!
Какво очакваш още? Целуни ме!
Не съм от другаде – от теб съм,
приеми ме!
Макар да мислиш, че от мен си се родил,
но ти си преди мен,
аз само правя прави твойте пътища!
Времето е блудница,
и ляга веднага в краката ти,
започва да слугува, веднъж щом кажеш, че си бог!
Бъди тогава! Излиза убедително –
достатъчно си строг,
достатъчно си хладен и жесток –
от този лед ще хвръкне и искрата!
Ако си прав – печелим всички!
Ще те почерпя с чашата безсмъртие,
ако се видим пак оттатък!