TEXTS

Спектаклите разговарят помежду си

от Явор Гърдев

От деветте представления, в официалната селекция на Авиньон, които гледах тази година, ми се струва, че акцентът беше в полското присъствие. Разбира се, това може да се дължи и на факта, че пропуснах представленията на Кастелучи, Лакаскад и Надж, програмирани в първата част на фестивала. И все пак “Festen” на Гжегож Яржина - театрален римейк на едноименния филм и "Пречистени" на Кшищов Варликовски по пиесата на Сара Кейн определено заслужават да бъдат отбелязани. “Festen” беше впечатляващ с интензивната вътрешна наситеност и детайлна разработка на образите в една - като цяло консервативна – но добре премерена театрална форма. С "Пречистени" пък Варликовски показа една неочаквано експресивна и открояващо се лична интерпретация на известната пиеса на Кейн. В територията на провокативната театралност тазгодишният коз на Авиньон беше испанският режисьор Родриго Гарсия с двата си антиглобалистки опуса "Май ме разбрахте погрешно" и “After sun” - може би най-радикалното оспорваното представление в официалната селекция, съпроводено с традиционните порции напускаща публика. На този спектакъл-хепънинг се случиха и други интересни неща – един обиден зрител слезе на сцената и започна да крещи истерично в лицето на протагониста. Радостно е, че в Авиньон все още се случват такива неща: политическата коректност още не е погребала докрай силните емоции. За щастие аудиторията там не е инертна и като че ли обича такива тръпки. Подобна авторска провокация на Гарсия в Америка например би била невъзможна.

Любопитен беше и спектакълът “La Rabbia” на италианеца Пипо Делбоно - почит към Пазолини, чието творчество много му е повлияло. Обикновено Делбоно работи с душевноболни хора, преминали клинично лечение, през каквото е минал и самият той, но спектаклите му носят една особена лъчезарност. Опитът да се работи с такива хора някак леко и без задръжки преминава границите на театралността и влиза в измеренията на чистата съпричастност и близост в самия празник на играта. “La Rabbia”, както и “Barboni” (друг спектакъл на Делбоно, който гледах в Триест по рано тази година) те обезоръжават - към тях не могат да бъдат предявявани претенции от структурен или от какъвто и да е друг характер.

" Слепите" пък беше продукт на високата технология. Оказа се, че текстът на Метерлинк, интерпретиран в продължение на 45 минути от канадски екип, е видеозапис. Голяма част от публиката до края изобщо не разбра това. Толкова фина беше заблудата. Лицата на участниците се прожектираха върху плоскости с точния релеф и очертания на действителните им лица. Прожекцията беше толкова перфектна, излъчването на лицата - толкова истинно, че изплувайки от заобикалящото ги тъмно пространство наоколо, бяха съвсем правдоподобни. Статична, абсолютно минималистична акция, разчитаща докрай на текста. Любопитна беше и акцията на един сенегалски екип - "Деца на нощта". Състоя се в дълъг, боядисан в черно лабиринт, малки части от който публиката осветява с нарочно дадени й фенерчета. Интересна беше естетическата игра с черния цвят на кожата на изпълнителите, които напълно потъваха в тъмната среда, появявайки се от време на време като призраци. Това не беше толкова представление, колкото преминаване през различни инсталации (гласови, видео, с участието на хора) с много силна социална насоченост, концентрирано около расовото аутсайдерство.
Като цяло може да се улови някаква наднационална театрална тенденция в този фестивал. Спектаклите определено разговарят помежду си и определено може да се каже, че има театър на днешния ден. Съществува театрално движение, чийто вибрации е важно да се усещат, за да можеш да се включиш в общия процес.
В Авиньон сключих и договор за проекта "Марат/Сад" по Петер Вайс, за който се готвя от известно време. С това си представление Triumviratus Art Group за първи път влиза в директно продуцентско сътрудничество с ТЕОРЕМ за европейска копродукция с участие на четири държави. Надявам се опитът ни върху тази вече класическа пиеса на европейската модерност, която има и своите големи интерпретации от Питър Брук (две представления в Англия и Франция, и филм) и от Конрад Швинарски (в Германия), да ни отведе в интересна театрална територия. Да имаш Берлинска премиера в Хебел театър с текст по Петер Вайс, направен от български екип, вече само по себе си е доста голяма провокация. С удоволствие предвкусвам неизбежната полемика.