TEXTS

ТЕЗИСИ ВЪРХУ ЕКСТАТИЧНИЯ ТЕАТЪР

от Боян Манчев

Театърът е “онтологически” проблематично изкуство, защото не оставя фиксирана, стабилна творба. Именно затова той е “метафора на живота”: във възможността си на чисто събитие, в което може да се постигне съ-битие, отваряне, мигновено явяване на смисъла, прорез. Режисирането/акуширане на екстаза, на излизането от себе си, в никакъв случай не може да обуслови причинновъплъщаването на фантазма, което няма субект и интенция, зад което не стои ничия воля. Именно затова въ-плъщаването е чисто събитие. Театърът може да даде единствено сцена, пространство, рамка – тяло, което да очаква пришествието. И въпреки че всеки разбира, може би никой не знае кога пришествието се е случило.

1. ЕКСТАТИЧНИЯТ ТЕАТЪР Е МЕТАТЕАТЪР

Eкстатичният театър е метатеатър – театър, екземплифициращ същността на театъра. С други думи, той екземплифицира парадокса на фигурата.

Парадоксът е модусът на съществуване на екстатичния театър. На първо място, екстатичният театър се явява като теория – следователно той е рефлексивен театър. Нещо повече, той е и нормативен театър, в който се цели правилното протичане на екстаза, “правилното лудеене”. И накрая, той е ницшеански театър, доколкото е основан на формативната мощ на демиургическата воля, била тя и замаскирана като “акушерска”. Не е ли парадоксално този рефлексивен, нормативен и формативен театър да се самоназове “екстатичен”? Да, парадоксално е, и именно в този парадокс се крие най-висшият интерес на екстатичния театър: той е най-интересен в собственото си несъзнавано, чрез което говори не толкова за себе си, колкото за парадоксалното битие на театъра изобщо.

2. ЕКСТАТИЧНИЯТ ТЕАТЪР Е ФИГУРАТИВЕН ТЕАТЪР

Конститутивният парадокс на екстатичния театър (и той не се дължи само на разминаване между теоретически проект и сценична реалност) е, че самият екстасис [i] се оказва парадоксално невъзможен без фиксацията на фигурата. Екстатичният театър е преди всичко фигуративен театър. Неговата смислова енергия се центрира върху изваяната, монолитна в своята ексцесивност, харизматична фигура на “героя”. Тя е проекция на формативната мощ на демиурга, координираща и обемаща в себе си фигуративната мощ на създателите на отделните компоненти на спектакъла – всички те крайно фигуративни и целенасочени във въздействието си.

3. ЕКСТАТИЧНИЯТ ТЕАТЪР Е СИНТАКТИЧЕН ТЕАТЪР

Фигурата не е психологически тип, образ, “персонаж”. Тя е пробив в историята и времето. Тя няма причинна мотивация. Тя е чисто пространствена, ако не и повърхностна констелация, която разрязва двойния режим на алегорическия модус и отхвърля дълбината на смисъла. Екстатичният театър е синтактичен театър: той разчленява повърхности, създава синтаксис. Мотивиран от Платон, той е а-платонически театър: той про-извежда фигурата от нищото. В този смисъл той е сукцесия (в ексцеса) на атемпорални сингуларности. Той е театър, изначално и крайно децентриран в устрема си към крайна центрираност. Затова той е пространство на другата сакралност – преходът, в който марионетката на Клайст се оказва единственият възможен Бог. [ii]

Преливащите се в нищото и неоставящи творба творби на екстатичния театър знаят това – познание, постигнато с цената на героичното усилие на актьора. Преливащият се в нищото смисъл, изразходващата се енергия на човешката общност: театралните не-творби, “тактове” достигат до една “негативна сакралност” – очакването на нечие Идване, предчувствието на събитие, което само по себе си се оказва Събитието.

Екстатичният театър е акт на абсолютното безсмислие, отворено да поеме смисъла. Той е епифания на отвърнатия Бог, предчувствие на липсата сама по себе си като Пришествие.

4. ЕКСТАТИЧНИЯТ ТЕАТЪР Е АНГЕЛИЧЕСКИ ТЕАТЪР

За екстатичния театър може да се говори като за ангелически театър: ваещ лика – фигурата на Вестителя (aggeloz), този, с/в когото идва самото Идване. В “Руска народна поща” , “Верона”, “Носферату” в различни ипостаси идва смъртта. Но смъртта не е телосът на ангелическия театър. Смъртта е само фигурата на явяване на неявимото.

5. ЕКСТАТИЧНИЯТ ТЕАТЪР Е ЖЕРТВЕН ТЕАТЪР

Екстатичният театър на пръв поглед е трансгресивен театър – прекрачващ границите между сакрално и профанно. При една малко по-сложна оптика той може да бъде приет и като диалектичен театър, обвързващ (в линията на Батай) сюблимно и обсценно. Последният мистериален и апокалиптичен теолого-политически опус на екстатичния театър – “Bastard” - дава да се разбере, по някакъв смисъл дори чрез заглавието си, че вече не става дума за диалектиката на сакрално и профанно, сюблимно и обсценно, а за общия им корен, за тяхната неразличимост.

Етимологията на латинското sacer говори красноречиво за double bind-а на сакрално и обсценно, персонифициран във фигурата от архаичното римско право, Homo Sacer. Homo Sacere човешко същество, което може да бъде убито без убийството му да се смята за убийство или за жертвоприношение. Джорджо Агамбен разглежда Homo Sacer като фигура на изключването, въплъщаваща “голия живот”, която поради това задава и основната парадигма на политическото именно като сфера на изключването (не градът, а концентрационния лагер е “биополитическата парадигма на Запада днес”, твърди Агамбен).

“Bastard” експлоатира връзката между политическо и жертвено. Бастардът, ако се позовем на социалдарвинистката употреба на понятието, която ще бъде увенчана по-късно от националсоциализма, е именно Homo Sacer, същество, принадлежащо едновременно на сферата на сакралното и обсценното, заличаващо границата между тях. Върху този образ се проектират и митическата представа за чудовищната хетерогенност на владетеля, както и християнската представа за двете тела на монарха, анализирана от Ернст Канторовиц в прочутата му книга “Двете тела на Краля. Изследване на средновековната политическа теология”.

И ако Рене Жирар разглежда жертвоприношението в рамките на една икономия на насилието – цел на принасянето на жертва е разрешаването на жертвената криза и потушаването на разрастващото се в общността насилие, то екстатичният театър преминава в сферата на общата икономия в смисъла на Батай: преразходът на енергия отвежда до генерализираното насилие, насилието, което трансфигурира всички персонажи на “Bastard” - четиринадесет на брой – в трупове.

Епидемичният характер на екстаза е формата на жертвеното съдържание. Ексцесът в броя на труповете не бележи трансфигуриране на фигурата; четиринадесетте трупа са - напротив – изкупителната жертва, принесена за появата на една надперсонална фигура, за застиването на повествованието в образ.

Вкаменяването на историята.

Екстатичният театър е устремен към същността на Вечния възврат както я описва Дуна Мавер: “Може би това е смисълът на Вечния възврат – осъществяването на абсолютното безсмислие на нещата, което – когато в него е инвестиран акт на абсолютна воля – може да се превърне в (знак на) ужасна, трансфигурирана, вечна… поне за момент, красота”.

[i] Екстазът , напускането на тялото, е символично свързан, според виждането на Гърдев, с разтварянето в колективното оргиастично тяло, “въплътения Дионис”.

[ii] Вторият “диалектически” момент на екстаза, пак според виждането на Гърдев, е ентусиазмът – “да-имаш-Бог-в-себе-си”.